Когато си на 25 кипиш от здраве, енергия и ентусиазъм, искаш на всяка цена да успееш, гневиш се, тропаш с крак, убеден си, че морето е до колене. Към житейските провокации реагираш по два възможни начина: или ги преборваш или ги напускаш – лесно и просто решение.
После се ражда детето. Тогава заедно с него се появява и нов Шеф – страхът. Страхът че не съм подготвена за всяка ситуация. Първо не знаех за него, но той дефилираше. Излезе с цялата си пищност, когато за пръв път термометърът, поставен на шестмесечното ми бебе показа 38,5 градуса. Веднага в главата ми нахлуха  всичките:
„Ау, ужас! Да знаеш само какво може да стане!”
„Детето на съседите така, после...”
„Братовчедка ми по същия начин и...”
Като от невидимо кранче в този момент потекоха всички страхове за всички житейски неблагополучия и опасности. Страхът се настани като цар в къщата. След това първо разболяване последващите две години преминаха в пиене на антибиотици, безсънни нощи, биене на инжекции в болницата и безкрайно обливане с оцет, за да се смъкне поредната висока температура. До момента, в които една майка не препоръча „младия доктор от Спешната, който лекува с някакви перли”. Не съм сигурна, че сега при такова описание ще предприема действие да потърся младия доктор, но тогава го направих. Дали заради безсилието ми при постоянното боледуване на малката или заради надеждата, че може да има и друг начин детето ми да е здраво, но при следващото остро разболяване намерих доктор Хаджиев! Какво се случи? Това беше моментът, в който животът ни тръгна по съвсем нова писта – моят, на съпруга ми и на моето дете. 

Страхът, който беше превзел ролята ми на родител се опита да саботира процеса: „Кой е пък този? Как така един час ще си говорим врели-некипели: за това кога се е родила, кога са били първите зъбки, на коя страна обича да спи, какво обича да яде, пие ли вода, студено или топло обича, с какво си играе, от какво се страхува. Какви са тези щуротии? Как това ще помогне на факта, че разни безотговорни родители водят болните си деца в градината и те заразяват другите. Какви са тези хапчета, защо нищо не пише на опаковката? Като гледам всичките са еднакви. Ами ако объркам нещо?" 

Страхът продължаваше да бъде Господарят и бълбукаше - нажежен до червено с доводи. „Тоя луд ли е! Как САМО на два часа ще давам Беладона? Кой идиот ме накара да му се обадя вместо да си реша проблема както всеки път с Оспамокс?” И още, и още. Страхът тропаше, викаше, хапеше, търсеше съмишленици, аргументи..., но беше безсилен. Здравият ми разум вече беше взел решение - беше се доверил.

Каква е пък тази категоричност? Доктори като носни кърпички, можеш да си ги сменяш колкото си искаш. Въобще човек не трябва да им има вяра. Най-добре е да отидеш при един, после при още един - за всеки случай, за второ мнение.
Да, знам. Вече го бях правила това и видях, че това за нас и нашето дете не работи.
И така, когато дъщеря ни Маргарита стана пациентка на д-р Хаджиев беше на две години и половина. Усмихнато, лъчезарно момиченце с дълга златна коса и постоянно червено гърло и подути сливици. През седмица с висока температура и точно през толкова на антибиотик. Следващите шест месеца тя продължи да се разболява, продължи да вдига високи температури, но с времето това се случваше все по-рядко и по-рядко. За този период успях за направя разликата и да видя какво се случва. Тя се разболяваше, но разболяванията минаваха леко. Тя беше с висока температура, но беше весела и искаше да си играе. С какво доктор Хаджиев спечели доверието ни? 

С това че пое ангажимент и го изпълни до най-малката подробност. 

Обясни ми какво се случва, защо се случва, какво да наблюдавам, какво да правя, като накрая задължително добавяше: „Ако има нещо, което те притеснява - звънни. Аз съм на линия.” И това наистина беше така, отново и отново. 

Д-р Хаджиев беше на линия, когато се роди втората ми дъщеря и по цели нощи не спираше да реве.
Беше на линия, когато току-що пропълзялото бебе нагълта отрова.
Беше на линия, когато голямата ми дъщеря беше ухапана от кърлеж и всички крещяха, че това задължително е лаймска  болест.
Беше на линия, когато бях болна от пневмония бременна в 2 месец.
Беше на линия, когато родих третото си дете и трябваше бързо да се възстановя от раждането.
Беше на линия, когато малкият падна по неподходящ начин от неподходяща за възрастта му височина.
Беше на линия, когато всички в къщи ни повали грип.
Беше на линия, когато в чужда държава получих гърч от ухапване на насекомо.
Беше на линия, когато децата получаваха лишеи, обриви, шарки.
Беше на линия, когато болезнено растяха зъбите им или зъбите забавяха растежа си.
Беше на линия, когато мъжът ми беше болен от пневмония.
Беше на линия, когато правех бъбречни и емоционални от преумора кризи.
Беше на линия, когато майка си счупи тежко ръката.
Беше на линия отново и отново – внимателен, загрижен, твърд в своята точност.
Беше на линия, когато истински не знаех какво да правя. Когато имах нужда от абсолютно безпристрастна гледна точка, от която да погледна случващото се с мен.

В началото отивах с дълги обяснения как това, как онова и всеки път получавах един и същ въпрос: Защо се разболя? От къде да знам защо се разболя, ако знаех дали щях да го допусна. Но с течение на времето този въпрос придобиваше все по голям смисъл. Когато психиката се натовари, разтоварва върху физиката и човек се разболява. Защо се разболя? Какво се случи преди да се разболееш? Какво премълча? Какво те ядоса? Какво те разгневи? Какво те натъжи?

Малката ми дъщеря беше на 10 месеца. Мъжът ми точно беше заминал в командировка в чужбина за повече от месец. Направих си тест за бременност, който се оказа положителен. Когато го видях истински се зарадвах „Ехааа, ще си имам бебче!”. Точно в този момент бях сама с малките, което даде набързо пълна власт на страха да се развихри: „Две не отгледала – трето ще прави”. Емоцията залюля махалото си в двете крайности – радост и страх. На коя от двете да заложа? Коя да избера? Коя е правилната? Обадих се на Доктора. Тялото ми вече започваше да реагира на вътрешното напрежение и някъде от дълбините се надигаше кашлица. "Ти си шефът на това, което искаш да ти се случи. Формулирай си възможните решения. Представи си се във всяко едно от тях - където се чувстваш щастлива и добре - то е твоето. Това избери. Каквото и да избереш, то е най-правилното. Веднъж избрала, другите ги забравяш за възможни. Те вече не са възможни  и ако продължаваш да ги мислиш, ще те правят слаба и нещастна. А ние сме тук да бъдем щастливи. Живи, здрави и щастливи!"

Благодаря ти, Гого!  

Благодаря за всичките мигове, в които с мисълта, професионализма и сърцето си си бил с нас и до нас.  

Благодаря!  

Деяна Петрова deyana.net