Мнения клиенти

  • Новият път в моя живот! Пътят на здравето!
    Когато открих чудото – хомеопатия, тя се превърна в светлината на моя живот. А тази светлина Вие д-р Хаджиев раздавате щедро на нас – вашите пациенти. Ето защо в Световната…
  • Не само лекар, но и незаменим приятел
    Първата ми среща с д-р Хаджиев, беше преди 12 години. След година и половина лутане от лекар на лекар и от кабинет на кабинет, и с все по-болният ми 3…
Вижте всички мнения
 

Моята лична история

В практиката си като хомеопат съм установил, че във всеки човек има една сила, която чака да узрее, да придобие определена форма, да бъде отключена. Когато този момент настъпи ще има нещо - някакъв факт, някаква случка, някакъв малък стимул, които ще създадат нейната величествена проява. Когато някаква част от живота ни премине и ние се обърнем назад виждаме една нишка как неотменно е белязала всичките ни постъпки, мечти, действия, грешки и успехи. Сега и аз, както и много от пациентите ме питат, често си задавам въпроса как съм направил завой от конвенционалната медицина към Хомеопатията, затова реших с две думи да разкажа тази история. Може би тя ще е искрата, която ще запали възраждането на нечие неосъзнато желание.

Завършил съм хуманна медицина във ВМИ-Пловдив, като учих много старателно всичко, което моите преподаватели искаха да предадат на нас – бъдещите лекари. Благодарността ми към тях е примесена със спомените за лишенията и очарованието, които съпътстваха моето изучаване на медицина. Бях току-що пораснало момче, когато седях в двора на Института и благоговеех пред очакващите ме огромни планини от знания, до които ме беше допуснала някаква висша сила. Студентският живот е особена част от живота на човека. Тогава разбираш, че сам, със собствените си решения, определяш нещата, които се случват с теб сега и в бъдеще. Тази мисъл е доста плашеща, но постепенно ти се налага да свикнеш, като често през живота си усещаш страха от вероятността да си взел грешно решение, което може да бъде съдбоносно!

След дипломирането си изкарах казармата и започнах работа в „Дом за стари хора” в моя град – Свищов. Младите ми колеги бяха единствената причина да не потъна напълно в усещането за смърт и тленност, която беше изпълнила коридорите на отделните сектори, особено „Тежкия”. Мирисът на загниваща плът и прегоряла жизненост беше пропила мислите и дрехите ми. Не можеше и да става дума за излекуване, дори за облекчаване болките на старите хора. Ниското ниво на социална загриженост се беше отразила във всичко около мен – от изтърканите постелки по стълбите до лекарствата, някои от които дори с изтекли срокове на годност, в импровизираната аптека на заведението. Още от първият си ден като лекар в Дома се наложи да си припомня тежки манипулации, които с огромно нежелание изучавах и тренирах в Институпа по медицина. През целия работен ден, зашеметен от шока на царящото отчаяние, поставях венозни банки за оводняване и разнасях лекарства за поддържане на сърдечно болните. Това продължи около половин година. Беше ми ясно, че тук не мога да лекувам, да правя това, за което винаги съм мечтал. Бях изучил всички медикаменти, които Домът беше получил като помощи от Холандия и други държави, и надеждата ми да открия такива, които да помогнат на старците да преживеят с достойнство и без болка остатъка от живота си, се разпадна. Тук не можеш да лекуваш и да помогнеш с нещо, а само да съчувстваш и страдаш заедно с пациентите си! Започнах да правя планове да кандидатствам за специализация, като Детските болести (Педиатрия) бяха предпочитани от мен. Агонията ми беше прекъсната от предложение да замествам колега, която отсъства от работа, във Вътрешно отделение. Надеждите ми да се докосна до истинската медицина и да изпробвам знанията си отново се възродиха.

По това време моята сестра (Кремена Хаджиева), която също е лекар по образование (завършила е ВМИ-Плевен) вече беше започнала да изучава Хомеопатия. Може би най-големият противник на Хомеопатията в света бях аз. Старателно изучаваните схеми на приложение на антибиотици при различни болестни процеси пазеха своята категоричност с неопровержимата си логика в моето съзнание. Това пораждаше непрестанни спорове между нас. Имало е случаи, в които съм използвал учебниците си, за да ù доказвам колко погрешно разсъждава и на какви големи заблуди подлага своя ум, оставяйки се да я обучават на хомеопатичните семинари. Механизмите на действие на различните антибиотични съединения и техниките за избягване на резистентност в патогенните микроорганизми бяха за мен неоспорими. Но тя доказваше своята правота със същия плам и обяснения, които за мен звучаха отвлечено, нелогично и нямащи нищо общо с медицината. Тя беше твърда в позицията си, че това е действителният път на лечение и отстояваше хомеопатичните теории със същия жар, с който аз я нападах. Ясно изразявах намерението си никога да не прилагам подобни лечебни техники, които не будят никакво доверие! И така до деня, в който тя дойде при нас с болния си син. Той беше болен от гнойна ангина. Тя го остави при нас да го гледаме, давайки ни наставления как да го лекуваме. Детето беше в много тежко състояние, с тахикардия, в пълна апатия, лежеше на леглото и се пържеше в ада на 40°С температура. За него се грижеше майка ми, а аз ходех на работа. Малкото момче не искаше да слага в устата си нито храна, нито течности. Беше напълно безразличен към новите играчки, с които искахме да го заиграем, за да си докажем, че нещата не са толкова зле. Към обяд на втория ден тя се обади по телефона плачейки и ме попита дали правилно постъпва с любимото си внуче като слуша майка му и му дава някакви смешни бели захарни топченца, вместо да го лекува „както трябва”. Моят отговор беше „Майко, минавам го като валяк с антибиотиците и изобщо не се занимавам с на сестра ми глупостите”. Така и направихме. Започнахме да му даваме Оспамокс и съвестите ни се успокоиха, защото най-сетне правим за него най-доброто. На следващия ден си дойде сестра ми и като разбра, че сме започнали да даваме антибиотик се ядоса невероятно. Увери ни, че заради нашата постъпка сега ще се удължи лечението на детето. Че заради нашия страх нейният син ще страда повече. Нейните обяснения бяха, че той се е разболял, защото в организма му имунитетът е бил подтиснат от някаква причина, гноеродни бактерии са се размножили прекомерно и сега, за да си възвърне баланса, имунната система е възпламенила гноен процес. Вместо да го облекчим, ние сме го „натоварили” с още повече токсини. „Като че ли токсините от гнойта не са му достатъчни, ами сте му дали и още”! За наше изумление (и ужас!) през следващите 24 часа тя не му даваше нито антибиотик, нито хомеопатични лекарства, а само вода, макар че той не я искаше. Твърдеше, че това е за изчистване на организма от натрупаните антибиотични токсини. Напрежението между нас нарастваше неимоверно. Тежкото състояние на моя племенник не излизаше от ума на никого в дома. Всички се умълчахме, никой не искаше да говори, да не би да пропуснем някакъв малък белег на начеващ лечебен процес. Никой не искаше да се храни, нито да се отпусне за почивка. Само с усилие на волята отчаянието не се изроди в гняв. На следващия ден започна да му дава хомеопатичен медикамент. Желанието за пиене на вода започна да се връща. Посягането към чашата зачести и детето започна да се оправя. Моето мнение беше, че е от антибиотика, с който съм го наситил за предните 24 часа. Това звучеше малко странно, но във всеки случай много по-логично от идеята, че тези дражета са накарали организма да преодолее тежката интоксикация. Темата „Хомеопатия” отново беше затворена за мен!

Практикуването ми във Вътрешно отделение беше белязано с рутинно назначаване на схеми за поддържане на хроничните състояния на пациентите. Те приемаха лекарствата си, пролежаваха максималното отредено от държавата време в отделенията, изписваха се със същите схеми за лечение вкъщи и се изпращаха с ясната мисъл, че тяхното повторно появяване тук няма да закъснее много. Никой не се заблуждаваше, че астма, хипертония, склонност към сърдечни кризи (Исхемична болест на сърцето), хроничен хепатит, псориазис, язвена болест, бъбречнокаменна болест или конкременти в жлъчката и прочее, се лекуват, а дори и медикаментозните средства за облекчение са малко и почти никога не са достатъчно ефективни. Възпалителните заболявания често не могат да се контролират от един антибиотик, а се налага втори, дори трети. Антибиограмите сочеха, че лечението с антибиотик само видоизменя бактериалната флора и причинителят за възпалителното състояние се променя, но в картината на самото състояние не настъпват съществени изменения, а си остава тежко и дори още по-трудно овладяемо. Едно съмнение започна да се прокрадва в мен – това ли трябваше да разбера - че няма значение колко години изучаваш медицина и дали си доцент, професор или редови терапевт групите на антибиотиците си остават четири, НПВС са три вида, спазмолитиците са три вида, кортикостероидните са два вида, антиепилептичните са два вида, калциевите антагонисти са три вида и прочее и няма нищо различно, което да се предприеме. Всеки един медик е ограничен в предписанията си. Не може да измисли нищо по-различно. Разбрах също, че в много случаи документацията е много по-важна, отколкото самият случай и пациент. „Ами то е астма – направихме всичко, опитахме всичко (двата вида бронходилататори и двата вида кортикостероиди), но нищо не става. Давай му кислород и след малко опитай пак с лекарствата”. Медицината отново ме разочарова! „Градът е малък, няма специалисти от които да се уча” беше моето заключение.

Постъпих на работа в Център по Хемодиализа в Свищов. Сложната апаратура и грубите филтри събудиха респект пред мен. Реших, че щом толкова много пари и усилия са хвърлени да се изобретят тези механизми, значи имат смисъл. Наизустяването на няколко формули и няколкото месеца работа с апаратите ми бяха достатъчни, за да осъзная, че въздействието върху сложния човешки метаболизъм и физиологични процеси е много трудно и почти невъзможно, особено по този груб начин. Задълбочих се в изучаването на хемодиализните техники и установих, че те удължават живота на пациентите с цената на огромни страдания, които с времето се задълбочават още повече. Една подробност беше много интересна за мен – използването на „самоочистващи” методики за хемодиализа (перитонеална) е много по-успешна и леко се понася от организма, отколкото чрез най-скъпите хемодиализни апарати. Което означава, че способността на организма сам да се „ремонтира” е по-успешна, отколкото чужди и несвойствени за него методи и скъпи апарати. Медицината започна да ме отвращава. Та методите на лечение в днешно време почти не се различават от тези, които са се използвали преди стотици години – кръвопускане, лаксативни средства, бронходилатация чрез инхалаторни методи и прочее, само че днес те са по-лъскави, миришат по-добре, по-сладки са и са хилядократно по-скъпи. Задавах си въпроса „Ами аз къде съм, какво ще правя занапред”. Намерението ми да лекувам беше силно и реших да намеря някаква възможност. Започнах да проучвам алтернативни лечения – курсове по ирисова диагностика, фитотерапия, лечебен масаж и Су Джок.

Трябваше ми половин година работа в хемодиализния център в Свищов, за да взема решение да напусна медицината. Записах се в Стопанска Академия „Д. А. Ценов” в Свищов и започнах да уча икономическа дисциплина – Информационни Технологии в Бизнеса. Учех и очаквах нещо да се случи! Смятах, че в деня, в който завърша икономическото си образование медицината ще бъде завинаги забравена. Но два семестъра в СА Свищов бяха достатъчни, за да разбера, че това не е за мен. Неразбираемите теории и статистическите формули не можеха да грабнат и ангажират въображението ми. Започнах да се чудя какъв път да избера, накъде да поема, дори ми се завъртяха мисли за емиграция.

Финансовите проблеми, които обсебиха моето ежедневие и случайността ме върнаха на работа – лекар в Спешна Медицинска Помощ в Свищов. Тогава следващия „хомеопатичен” случай се изправи пред мен - с моята дъщеря. Така се случи, че когато тя беше на 1 година аз бях отишъл на специализация по Спешна медицина във ВМИ-Плевен. По онова време сестра ми отново беше дошла вкъщи, заедно с нейните деца. Точно тогава дъщеря ми се разболяла. Годината беше 1999г, все още не бяха разпространени мобилните телефони и моята съпруга нямаше никаква връзка с мен. Сестра ми я уговаряла да лекува детето ни, за което съпругата ми в началото не искала и да чуе. В крайна сметка сестра ми успяла да я убеди с уговорката, че ако съпругата ми прецени, че нещата излизат от контрол веднага ще прекъсне хомеопатичното лечение и ще се обърне към педиатър. И така започнал нов кошмар. Дъщеря ми била с температура между 38°С и 39,5°С в продължение на 3 денонощия. Съпругата ми била изправена пред много сериозна дилема. В ума ù се въртели хиляди решения и избори. Чудела се кое решение е вярното и кой път да избере. На мен ми има безгранично и безрезервно доверие и знае, че аз смятам този метод на лечение за нещо близо до шаманизма. В същото време вижда как сестра ми лекува собствените си деца по този начин и не можела да си представи, че е възможно една майка да е толкова безотговорна, че да подложи на нещо лошо децата си. В крайна сметка издържала и нещата станали точно както е предвидила сестра ми – на третия ден детето се събудило без температура, с желание за игра и повишен апетит. Когато се върнах от Плевен съпругата ми сподели с мен какво се е случило и ме попита какво ще правим при следващото разболяване. За нея беше очевидно, че този метод, колкото и шамански да е, работи. Отговорът ми беше „нека да се разболее, тогава ще го мислим”. За щастие до следващото разболяване на дъщеря ми мина много време и тогава вече пред нас изобщо не стоеше дилемата „кой метод на лечение ще следваме”.

Точно месец след случая с дъщеря ми стана нещо, което ме накара да започна да правя сериозна оценка на събитията, които се случваха около мен. Баща ми е с коксартроза на тазобедрената става. Бях вложил целият си опит и умения в неговото лечение. Конвенционалната медицина дава категоричен отговор за това заболяване – хронично, дегенеративно, постепенно влошаващо се, с не добра прогноза, с временни обостряния, сиреч нелечимо. Въпреки това започнах да прилагам облекчаващите медикаменти – НПВС (непротивовъзпалителни средства), Кортикостероиди. Те временно намаляваха болките, но комфортът не продължаваше дълго. Скоро се отключиха и страничните ефекти на тези лекарства – диарични изхождания, силни болки в стомаха. Диабетът и хипертонията му много ме притесняваха, тъй като медикаментите, които използвах не се съчетаваха добре с тези му допълнителни проблеми. Това, че той няма да оздравее ми беше ясно, но исках поне да облекча състоянието му. Помолих сестра ми да му намери във Варна клиника, където да му се направят физиотерапевтични процедури и на 01.02.1999г той замина за Варна. На 02.02. паднал и си счупил точно тази тазобедрена става, за която беше отишъл там. По онова време баща ми беше на 59г, с диабет ІІ степен и с високо кръвно налягане, така че колегите решили, че най-вероятно няма да издържи на евентуална упойка, затова не го отворили и не го заковали, а само го обездвижили. Когато разбрах какво се е случило аз знаех, че го очакват поне 6 месеца лежане в пълен покой и обездвижване на легло, хранене и изхождания в леглото, калциеви таблетки с „шепите” наедно с другите му лекарства, евентуални декубитуси и застойни процеси в белия му дроб и съдовата система, които можеха да доведат до тежки последствия. Сестра ми ми каза, че ще го вдигне за 1 месец на крака. Отговорът ми беше, че ако тя успее „аз ще си изям дипломата”. Такива фантастични случаи има само във филмите и книгите. А имах нужда от такава демонстрация! На четвъртия ден той ми се обади по телефона и ми каза, че е седнал. На дванадесетия пък бил стоял прав на патерици. Това ме притесняваше страшно много, защото знаех че ставата му не се „храни” добре от кръвоносната мрежа, която е почти разрушена от травмата. Заплашваше го повторно счупване с немислими последици. Помолих го да се държи като възрастен човек, да лежи и да не мърда. В крайна сметка на 26.02 той се прибра в Свищов. Молих го да не тръгва с нашата кола, а да ме изчака да отида с линейка да го транспортирам, но той ме уверяваше, че се чувства много добре и не ме послуша. Чаках с нетърпение да пристигне и веднага го заведох да му направим рентгенова снимка. Гледах двете снимки (от счупването и сегашната) и не можех да разбера какво ме караше да съм толкова объркан! Не личаха белези за счупване! Нямаше разреждане на костната плътност или някакви деформитети, каквито обикновено съпътстват подобни случаи. Опитвах се да дам някакво разумно обяснение на това, което виждах и колкото и да влагах всичките си усилия, не можех да измисля нищо. В един момент реших, че сигурно сме снимали здравия крак и дори попитах баща ми дали нямаме някаква грешка. На снимката се виждаше леко надебеляване, което можеше и да не се установи, ако човек не търси целенасочено, и по него можеше да се предположи къде е било счупването – по нищо друго. Бяха минали само 25 дена от фрактурата. На 04.04 баща ми започна отново да ходи на работа като дори не се подпираше на бастун.

Аз съм от този тип хора, които трябва задължително да си обяснят причините за ставащите около тях събития. Логичните заключения ми бяха хоби и необходимост за ориентирането ми в заобикалящия ме свят. Изживяванията около нещастната случка с баща ми ме накараха да допусна, че има някаква причина, която засега ми убягваше. Съдбата беше решила, че не е приключила още с мен и четири месеца по-късно съпругата ми започна да прави астматични пристъпи. Няма как в рамките на 2-3 реда да опиша всички кръгове на ада, през които минавах, докато ù поставях поредната доза кортикостероид. Тя беше на 26 години и животът ù беше пред нея, а ясно си давах сметка, че с всяка следваща инжекция го скъсявам. И не само го скъсявам. Знаех, че на 40 години тя ще е ходеща развалина – вътрешните органи ще бъдат увредени, а хормоналният ú баланс – тотално унищожен. Не можех да си намеря място от мисълта, че аз съм човекът, който със собствените си ръце бавно, но сигурно уврежда (убива?!) съпругата си. Животът пред нас тъкмо започваше, но аз виждах един ужасен край. Ампулата с Дексаметазон, спринцовката от 2 милилитра и малка игла, станаха неизменна част от съдържанието на дамската чанта на съпругата ми. Тя съобразяваше всяко свое желание с евентуалността да предизвика спазъм. Физическите усилия, течението, силните емоции, студените течности, позата на сън или седене дори можеше да предизвика спазъм на бронхите. И факторите, с които трябва да се съобразява ставаха все повече. Задавах си въпроса: „Какво ще стане след 1 месец, ами след година...?”. Бях готов на всичко! Въпросът дали се лекува или не астма в дългосрочен план вече не стоеше пред мен, а се питах какво да направя по време на следващия пристъп, за да я облекча? Защото една ампула вече не беше достатъчна. През есента сестра ми отново беше на гости при нас и помоли съпругата ми да ù позволи да я лекува. Тя ме попита какво да прави и този път аз казах, че нищо не пречи да опитаме. За съжаление конвенционалната медицина не може да реши един проблем като астмата. Всичко, което до този момент е измислено е поддържаща терапия и облекчаване по време на кризи. Сестра ми твърдеше, че поне няма да навреди, така че решихме да опитаме. След един месец астматичните пристъпи спряха. Пет пари не давах за логиката или будещите доверие приказки. Важното за мен беше, че съпругата ми не прави повече пристъпи, може да носи детето ни на ръце и да изкачва стълбите до дома ни...

Всъщност историята за нейната астма има продължение, но него може би ще разкажа някой друг път. Това, което искам сега да кажа е, че да видиш със собствените си очи как се решава случай на астма с бели топченца като бонбонки, при това създадени от разредена водица плюс захар за мен беше много трудно смилаемо. Дни и нощи разсъждавах и си припомнях случаите с дъщеря ми, баща ми и съпругата ми и търсех някакво научно обяснение. Минаваха през съзнанието ми какви ли не неща – на самовнушение ли се дължеше всичко, къде грешах в изучаването на медицина в института, нещо не ми бяха казали или бях пропуснал на науча, всичко ли е измама и кое точно! Снимките на интертрохантерната травма на баща ми седяха до мен, както и ампулата в чантата на жена ми, неизползваните кутийки на антибиотиците и термометъра до леглото на дъщеря ми... Включих на високи обороти ума си и всичко научено във ВМИ.

Междувременно се разболя и майка ми. Без да правя рентгенова снимка аз знаех, че е двустранна бронхопневмония, защото я бях преслушал и хриповете се чуваха повече от ясно. Въпреки това, верен на всичко научено във ВМИ, аз я накарах да отиде да се снима. Диагнозата беше потвърдена. Тогава тя ме погледна с въпрос в очите и аз знаех, че чака аз да взема решението вместо нея. Започнах да ù давам антибиотик, като ù обясних, че ще се наложи да влезе в болница и най-вероятно ще има поне един курс на лечение с инжекции. Ще опитаме да го избегнем, но според мен, в крайна сметка ще се стигне до там. Малкият ми племенник по това време беше при нас, все още ненавършил годинка, майка ми се грижеше за него. Чудих се как да се обадя на сестра ми по телефона и да ù кажа, че два дена след като е оставила здраво детето си при нас трябва да си го вземе, защото няма как да се грижим за него. На втория ден майка ми ме помоли да опита все пак от „на сестра ми медицината”. Съгласих се, като не пропуснах да подчертая, че животът и здравето са нейни и тя взема решенията за себе си. И отново се случи – седмица по-късно беше здрава. Това, което ме учудваше през цялото време беше, че тя готвеше, переше, гледаше племенника ми, тоест беше пълна с енергия все едно, че не беше болна. Аз съм виждал пациенти с подобна рентгенова находка и много добре знам как ходят, как се движат, дори знам как дишат. Очаквах една страдаща жена, за която да се грижа аз, а не тя да се грижи за семейството по същия начин, както и преди разболяването!

В крайна сметка реших да отида на един курс и да чуя със собствените си уши това, което сестра ми ми разказва. Да отида и да задам всичките си въпроси на прилежно учил медицина човек и да оборя всички твърдения, които ще поднесат пред мен тези „шарлатани”. Да попитам защо този начин на лечение не е официален, щом върши такива „чудеса”! Да разбера как точно топче захар преодолява остро паренхимно възпаление или въздейства на алергична реакция от бърз тип! И още как...

Историята нататък е ясна. Отидох не само на един, а на много курсове. Вложих страшно много енергия, време и пари в изучаването на Хомеопатията. В крайна сметка дори отидох в други държави (Гърция, Индия), за да науча и да разбера. Знам, че съм отгърнал само първата страница от тази наука. Разбрах, че това е начин на разбиране на живота и излекуването е „страничен ефект” от него! Че проявите на емоциите са основната причина за боледуването и/или здравето на хората! Че слабостта в човека е неговата сила!

Сега практикувам само Хомеопатия. И знаете ли защо? Защото не мога да забождам иглата с кортикостероид на двегодишно дете, дошло в астматичен пристъп в кабинета на Спешна помощ, за да облекча състоянието му и в същото време ясно да осъзнавам, че само четири дози Arsenicum album 30СН (в неговия случай) ще са достатъчни, за да променя живота му. Не мога да лъжа него, не мога да лъжа и себе си!

Тази история, както и други от темите в сайта можете да прочетете с по-големи подробности в книгата "Болестознание или Кое е първичното - симптомът или болестта" от д-р Хаджиев.

Още в тази категория: « Откъси от книгата

© Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на д-р Хаджиев